Разпространение
Остроухият нощник е разпространен в Средиземноморските части на Европа и Северозападна Африка, Крим, Кавказ, Мала Азия, от Израел до Киргизия, Афганистан, Хималаите, Северозападен Алтай, Вътрешна Монголия, Китай (Шанси). В България е често срещан и обикновен вид, разпространен главно в ниските части на страната, но в Западна Стара Планина е установен до 1 400 m н.в., а в Пирин – до 2 500 m н.в.
Описание на вида (биологични и екологични особености)
Остроухият нощник обитава райони с пресечен релеф – хълмове; скални разкрития и венци; стръмни речни брегове; карстови райони, обрасли с редки гори; храсталаци; паркове; градове. Избягва обширните степни пространства. Горната част на тялото е светлокафява, долната – сиво-бяла. Храни се с едри насекоми – нощни пеперуди, бръмбари, скакалци. Лови жертвите си във въздуха, но често ги събира и от земята. Обитава пещерите през цялата година. Формира големи летни и зимни колонии. Зимните колонии са съставени от инидивиди от двата пола. Температурите на зимните убежища варират от 3 до 12-15°C . През пролетта и лятото женските образуват големи колонии – до няколко хиляди екземпляра, в които раждат (в края на май – началото на юни) и отглеждат малките. Те започват да летят самостоятелно на възраст 30-35 дни. Смяната на млечните зъби завършва на 45-тия ден, а след 50-тия ден престават да се хранят с мляко и преминават към самостоятелен живот. Установена е максимална продължителност на живота от около 30 години.
Природозащитно състояние
Неблагоприятно – незадоволително.
Природозащитен статут
Остроухият нощник е строго защитен вид, включен в Приложение 2 и Приложение 3 на Закона за биологичното разнообразие (ЗБР); Приложение II на Бернската конвенция и на Бонската конвенция; и в Приложение II и Приложение IV на Директива 92/43/ЕИО за опазване на естествените местообитания и дивата фауна и флора (Директивата за местообитанията). Категоризиран е като „Слабо засегнат“ (LC) – Least Concern в Червения списък на Международния съюз за защита на природата (IUCN – International Union for Conservation of Nature).
Забележка: За описанията на прилепите е използвана информация от: Големански, В. и др. (ред.) 2015. Червена книга на Република България. Том 2. Животни. БАН & МОСВ, София; уебсайта на Международния съюз за защита на природата (IUCN – International Union for Conservation of Nature); уебсайта на Федерацията на природозащитни сдружения „Зелени Балкани“.